Една от големите ни национални липси е тази на паметни места на великите българи. Нито великите царе от Средновековието, нито големите национални революционери, нито борците за национално обединение имат гроб на който да можеш да сложиш едно цвете и да се поклониш. Левски, Ботев, основателите на ВМРО, Гоце Делчев, Дяман Груев – всичките погребвани, вадени, препогребвани отново и отново. Сякаш са безплътни. Сякаш не са съществували. Няма следа от тях. Вече са само в учебниците. Откъдето е лесно да бъдат извадени от поредния либерл-толерастки чуждопоклонен евроориентиран министър. Нали помните „Аз съм българче“ ? Разгърнете всеки един учебник по история на България и ще се убедите в това.

Основна „заслуга“ за това безспорно има безродния болшевишки комунизъм. Безумните, национално-предателски тези на родните кремълски лакеи за борба с „великобългарския шовинизъм“  доведоха до това костите на Гоце Делчев да бъдат предадени на Югославия.

И Левски да остане без гроб. Въпреки изричното му желание. За да не се превърне този гроб в място за поклонение. В място за народна съпротива срещу петолъчката.

Всъщност изобщо не ме интересува специфичния спор на разни археолози и прочее заинтересувани в спора лица. Някой от тях всячески ще се мъчат да прикрият престъплението си.

Та така – историята е следната. На кратко :

След задълбочени научни спорове, през 1987 година на стената на храма „Св. Петка Самарджийска” е поставена паметна плоча, която е отразявала народните вярвания за мястото, на което е бил погребан Васил Левски, Апостол на българската свобода.

Идеята, че Васил Левски е погребан повторно в олтара на софийската църква „Света Петка Самарджйска“, води началото си още от края на ХIХ век. Протичащ на приливи и отливи, в спора за това къде е погребан Апостола е стаен въпросът за нашата национална самобитност. Той продължава и до ден днешен, без никакви признаци да утихне. В този смисъл, становището да се постави паметна плоча пред „Св. Петка Самарджийска“ е патриотично и национално-отговорно дело. То би отговорило на три основни проблема, свързани с биографията на Левски. Първо: как се е отнесъл българският народ към обесения Апостол; второ – вярно ли е обвинението, че гробът му е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нас, и последно – дали тленните му останки са били изоставени в гробищата за престъпници на София или са се намерили сърцати и достойни българи, които да го погребат по християнски.

Проблемът за тленните останки и гроба на Апостола не е самоцелен, не е дори исторически или политически, а е въпрос на идея, пряко свързана с националното достойнство и чест на народа ни.

Както е известно, в резултат на усилията на Николай Хайтов през февруари 1986 г. в залата на Президиума на БАН се провежда тридневно научно обсъждане на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“, свързано със спора за гроба на Левски. Срещата е документирана в 1318 машинописни страници и завършва с доклад на акад. Николай Тодоров, който я председателства. Въпросният документ е обсъден и одобрен на заседание на бюрото на Президиума и Научния секретариат на БАН на 24 април 1986 г. На същото заседание е одобрено предложението на църквата „Св. Петка Самарджийска“ да се постави паметна плоча със следния текст: „СПОРЕД РЕДИЦА ДАННИ ТУК ПРЕЗ 1873 Г. Е БИЛ ПОГРЕБАН АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ“. Предложението е изпратено до Съвета за духовно развитие под № 0308 – 53 и е подписано от тогавашния председател на БАН акад. Ангел Балевски. Поради редица причини обаче то е отхвърлено, а спорът за гроба на Левски – „замразен“. Настъпилите в началото на 90- те години на XX век в България драматични промени още повече вкарват полемиката за гроба на Апостола в „задънена улица“.

Фактите в тази посока са красноречиви. В началото на 1992 години е сложена втора (след тази през 1987 г.) месингова плоча със същия текст. Скоро след това тя е открадната. Дали това е обикновена криминална проява или „планиран“ акт, остава да гадаем. През 2001 г. за трети път се прави опит за слагане на нова възпоменателна плоча на зида на „Св. Петка Самарджийска“. Според свещеника на църквата Михаил Милушев нейното изработване е по инициатива на група частни дарители.

След смъртта на Николай Хайтов през 2002 г.  има неколкократни опити от различни инстанции този въпрос да бъде повдигнат наново, за да се постави в последна сметка възпоменателна плоча пред „Св. Петка Самарджийска“ и Столична община да изпълни решението на БАН от 1986 г. На полемиката за тленните останки на Васил Левски и възможността църквата „Св. Петка Самарджийска“  да е негов гроб е посветена и книгата на доц. д-р Ивайло Христов „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски“ (2011), спечелила конкурс на Столична програма „Култура“.

Поставянето на възпоменателна плоча пред „Св. Петка Самарджийска“ е и своеобразно възкресяване на църквата като светилище на българщината. Още повече, че Апостола е живял с чувството за жертвеност. Предчувствайки своята гибел, той е бил наясно, че едва ли съдбата ще му отреди християнско погребение. Доказателство за това е и прощалният завет на Левски към Гина Кунчева, отправен в деня на неговото отречение от духовно звание, станало на Великден през 1864 г.: „Мамо, казва Левски, мене ме призовава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество; затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея…Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мен, защото може би ще остана неопят и непогребан.“

Недопустимо е, след като съществуват основания за твърдението, че Васил Левски е погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, да се подминава с пренебрежение тази вероятност и да се игнорира идеята за поставяне на скромен (какъвто е бил самият Левски) надпис върху черквата. Надслов, на който да пише, че „според народната памет тук е погребан Васил Левски“, свидетелстващ за нашето историческо самосъзнание и памет; оставящ следа, че в олтара на тази църква може да се е случило нещо и драматично, и героично, нещо важно за националното самочувствие и идентичност на българския народ.